„Казах, че ще погреба сина си с баща му“: Приказки от земетресението в Сирия

Идлиб, северозападна Сирия – На върха на зелен рид, разделящ сирийско-турската граница от дребното селце ал-Алани в северната провинция на Идлиб, Ибрахим ал-Асуад стои и съзерцава руините, които преди година бяха двуетажна къща.

„ Бяхме 15 души и единствено шестима от нас оцеляха “, Ибрахим към момента си спомня първите секунди от земетресението с магнитуд 7,8, което удари – последвано от второ, съвсем толкоз мощно – Южна Турция и Северозападна Сирия в 4:17 сутринта на февруари 6, 2023 година

Той беше разсънен от звука на майка му, която викаше от долния етаж, казвайки му да напусне къщата. Объркан, той опипа в близост, пробвайки се да откри дебелите си очила, с цел да може да види пътя си.

Това закъснение беше повода той да оцелее. Той не съумя да прекрачи прага на стаята си, преди къщата да се срути върху всички в нея.

„ Изгубих татко си, майка си, двама от братята си, сестра ми, трите й деца и щерка ми Газал “, сподели Ибрахим пред Ал Джазира.

Той съвсем загуби и най-малкия си наследник Хюсеин, споделя той, до момента в който фамилното куче Тики не оказа помощ да го избави четири дни след земетресението.

Празният гроб

Ибрахим беше първият, изваден отдолу под руините от селяни, които се бяха събрали, с цел да спасят който могат, до момента в който връзките бяха раздрани и избавителните екипи и колите за спешна помощ към момента не бяха пристигнали.

Степенът на разрушенията, породени от земетресението на пътищата в района, значи, че екипите на гражданската отбрана мъчно доближават до отдалечени села.

Към това беше прибавен неуспехът на избавителната помощ да влезе на северозапад в първите дни на земетресението, оставяйки селяните сами и виновни за издирването и спасяването и превозването на мъртвите, ранените и ранените.

Ибрахим, който е на към 30 години, беше ранен в краката и главата, само че остана прав, пробвайки се да реалокира тежките камъни от фамилията си дружно със спасителите.

Той стигна до сина и брачната половинка си, след което откри седемгодишната си щерка Газал мъртва.

Селяните продължиха да работят, с цел да намерят всички, които бяха под руините, и след дълъг ден бяха изкопани девет нови гроба в гробището до къщата. Осем от тях бяха цялостни, а последната остана празна.

„ Подготвих този гроб за моя татко Хюсеин и за моя наследник, който кръстих на него и който той доста обичаше “, сподели Ибрахим.

„ Казах, че ще погреба сина си в ръцете на дядо му. “

Но спасителите не откриха дядо и внука и откакто откриха телата на всички, които бяха долу, нямаха вяра, че някой от тях е оживял.

На втория ден селяните продължиха да търсят, събраха се да утешат Ибрахим и се пробваха да оказват помощ на оживелите.

Кучето на фамилията Тики стоеше покрай руините, лаеше безкрайно и се опитваше да притегли вниманието на съседите на едно място още веднъж и още веднъж.

Първоначално помислиха, че тя лае заради вторичните земетресения, които към този момент бяха почнали, само че в последна сметка настоятелният лай и опитите на Тики да копае на едно място накараха комшия да предизвести Ибрахим и да концентрира работата си там на четвъртия ден.

Те чакаха, че Тики се пробва да ги насочи към телата на дядото и внука, само че за тяхна изненада младият Хюсеин беше жив в ръцете на дядо си, който умря, защитавайки го.

Газел

С цялата загуба, която претърпя Ибрахим, едно от нещата, които най-вече искаше да извади отдолу под руините, бяха чифт златни обеци, които беше купил като подарък за дребната Газал.

„ Тя умря, преди да съумея да й ги дам “, сподели Ибрахим, сдържайки сълзите, до момента в който обясняваше по какъв начин преди време трябваше да продаде обеците на Газал, с цел да събере малко пари, и какъв брой ядосана му беше тя.

„ Тя умря, преди да успее да ми елементарни. “

След като пострадванията на Ибрахим бяха излекувани, той се върна на работа като наден служащ, пробвайки се да се приспособява към новия си живот и към нова рутина.

Всяка заран той посещава гробовете на фамилията си, споделя им всичко, което се е случило предния ден, полива цветята, които е посадил покрай тях, и чете от Корана.

Чувството на загуба към момента е същото за Ибрахим и по-специално Газал към момента съпровожда мислите му.

„ Спомням си я всяка минута и секунда... Спомням си смеха й, походката й и дейностите й. “

Ибрахим искаше да напусне селото, където загуби всичко, само че гробовете на околните му му попречиха.

„ Не мога да оставя фамилията си. “

Днес Ибрахим живее със брачната половинка си и двете си деца, шестгодишния Хюсеин и четиригодишния Махмуд, и двамата си по-малки братя. Тези, които към момента са живи, му дават мотивация да продължи да се пробва да се възвърне психически макар дълбоката му горест.

„ Страх ме е да не изгубя някой от тях… Ако някой от тях се разболее, не мога да хапвам или пия, до момента в който не се възстановят “, сподели Ибрахим.

Ефектите от шока към момента са явни върху Ибрахим и фамилията му, които към този момент не могат да живеят в бетонен дом от боязън от вторичните земетресения.

Стоейки пред руините на дома, които лежаха непроменени от една година, Ибрахим сподели, че фамилията му са мъченици и по тази причина той е в положение да одобри това, което им се е случило.

„ Мнозина ме утешиха и думите им донесоха убеденост в сърцето ми. Разказаха ми хадис за пророка Мохамед, който споделя, че убитият в руините е страдалец.

„ Това е, което ми дава самообладание. “